Нов поглед върху ролята на ромите - медиатори в училището и общността

Пламен Янакиев, гр. Дългопол

През 2012 г. 5-ма младежи от ромски произход, включително и аз, взехме участие в обучение, организирано от Център за работа в мултикултурна среда „Амалипе” в гр. Велико Търново. Получихме удостоверения, че успешно сме преминали обучението за работа в часовете по СИП „Фолклор на етносите-ромски фолклор”. Така започна всичко.

Развълнувани и нахъсани от знанията, които получихме по време на обучението, ние се прибрахме в гр. Дългопол, за да се захванем с това, за което бяхме подготвени.

Още на следващия ден започнахме работа по набиране на групите по СИП при СОУ „Свети Климент Охридски”. На всички беше много любопитно какво ще правим в тези часове и как така ще ги водим точно ние, а не преподавателите от училището. Децата също бяха заинтригувани и много от тях изявиха желание да посещават СИП. Първият час беше много вълнуващ и за нас, и за децата. Почувствах се отново като първокласник - чувство, което мислех че никога няма да се повтори, въпреки че се бях подготвил. Въпреки опасенията ми, мина гладко. Добрата подготовка, работата в екип и желанието ни да го направим както трябва сработиха. Усмивките на децата, онези грейнали личица, любопитните погледи - никога не бях се чувствал по-щастлив.

Това, че ние не сме дипломирани учители и досега не сме работили с деца, имаше и своите добри страни. Защото часовете ни бяха много по-различни за децата от тези, в които са влизали досега, нямаше я преградата между ученик и учител. Ние станахме приятели и рядко се чуваше между чиновете някой от децата да вика: „Господине!”.

Историята на нашите прадеди беше интересна за децата. За съжаление, но не и за учудване, те предпочитат повече игрите, а не учебниците. Тъжно ми беше, когато виждах деца, които не могат да четат и да пишат. Затова реших да използваме приказките в учебниците за диктовки. Така се научаваха да пишат и четат, добиваха увереност, а и научаваха приказките, в които винаги има поука. Играехме на игри на думи, с които се опитвах да направя така, че да не им доскучава в часовете. Те много се забавляваха, тъй като използвахме забавни думи, на които те трябваше да обясняват значението. Но най-любимите им часове, разбира се, бяха във физкултурния салон, там бягаха и скачаха на воля.

През студените зимни дни много исках да им пусна дисковете с интерактивните игри, дисковете за ромите и други документални и образователни клипове, но за съжаление не разполагаме с нужната техника. Надявам се през следващата учебна година да се сдобием с поне един лаптоп и техника за озвучаване, и дай боже, проектор.

Не мога да отрека, че най-много се затруднихме с децата, които имат голям брой отсъствия. Те вече имаха изградено мнение, че училището не е от голямо значение за тяхното бъдеще. Особено при децата, отглеждани от един родител, или от баба и дядо. Правенето на профилите на децата, застрашени от отпадане ме сблъска с истории, които досега бях виждал само по филмите. Тъй като говорех с всички поотделно и насаме, децата се отпускаха и споделяха с мен причините, поради които отсъстват. А именно тормоз от съучениците, нямането на средства за закуска, а за дрехи и обувки да не говорим. Една от причините също е гледането на по-малки братя и сестри или възрастни баба и дядо. За да мога да ги върна в училище, трябваше да намеря това, което да ги прави щастливи. И така за почнахме с концертите.

Първият концерт, първи както за мен, така и за много от децата, беше по повод ромския празник Василица (14-ти януари). Всички бяхме притеснени как ще се представим. В концертната програма имаше танци, песни, стихотворения и, разбира се, пресъздаване на ромския празник Василица. Всички много се радваха, смяха се и се веселиха. За моя голяма радост ефектът, който търсехме, го имаше. Завършихме с едно общо хоро, в което се включиха както участници, така и родители и ученици. След тази първа изява се почувства лека промяна у децата, самочувствието им се повиши и започнаха да осъзнават, че могат да се справят с предизвикателствата, стига да се борят и да искат да постигнат нещо.

Със съставянето на групите по СИП направихме и родителски клуб. Членовете на клуба са родители с авторитет и се ползват с доверието на ромската общност в град Дългопол. Засега родителският клуб спомага много за подготовката на празници и мероприятия, свързани с нашите бит и култура. Примери за това са празници като Василица и 8 април /международен празник на ромите/. Тяхната подкрепа зад сцената като помощ за направата на прически, костюми, разяснения на детайли за пресъздаването на ритуалите, както и вкусно приготвените традиционни гозби бяха безценна помощ за нас. По случай Баба Марта деца и младежи направиха мартеници и ги подарихме на ученици, учители, както и на ръководството на училището и общината.

На 8 април зрителната зала на Народно Читалище „Н. Й. Вапцаров” в гр. Дългопол беше препълнена, имаше много гости, деца и родители. Децата бяха толкова развълнувани и изплашени дали ще се справят. Зад кулисите беше инфарктно, някои от девойките дори обявиха, че ще припаднат. Но с всеки танц, с всяка песен, те се отпускаха и накрая едва ги прибирах от сцената. Черешката на тортата беше пресъздаването на бургуджийска сватба с ритуалите при поискването на булката, пазарлъка за цена на булката, бръснене на младоженека, самата сватба. Всеки един момент от сватбата беше възнаграден с бурни аплодисменти, радостта и любовта бяха изпълнили залата. След края на концерта цялата публика се изправи на крака пред положения труд и завоювания успех на участниците. Всички много се гордееха със своите деца. Но най-важното е, че децата бяха доволни от самите себе си.

Така за няколко месеца привлякохме много деца и родители към нашата кауза.

За всички е ясно, че това са силните страни у нас ромите - танците, песните, веселието! Това е нашият дар от господ - да веселим хората. Сега всички идват при мен с молба да  ги включа в предстоящи концерти. Много от родителите, които гледаха с недоверие към това, което правим, сега са едни от хората, които първи се притичват при нужда. Хора, които сега ни подкрепят във всяко едно начинание.

А лично аз натрупах опит, който по-нататък ще използвам, за да не допускам грешките, които съм правил. За съжаление, много често ми се налага да се уча в движение, но се старая да не допускам една и съща грешка два пъти. Трудно е да убедиш хората, да ги накараш да се събудят, да повярват и да застанат зад теб. Това е непосилно за сам човек, затова се старая да привлека още млади и образовани роми и да ги накарам да мислят като мен.

Смятам, че нашата работа помага на децата да започнат да поемат отговорност, да станат по-сериозни към своето образование. Начинът, по който можем да ги задържим в училищата, е да ги накараме да се чувстват полезни и удовлетворени. За следващата учебна година плануваме да направим и групи по модерни танци, театрална група, певческа група. Осъзнаваме, че това не е лесна задача, нямаме много опит, но силата ни е в младостта и ентусиазма.

Сега сме на път да създадем наша младежка организация, сформирана от млади момичета и момчета, завършили средното си образование, които искат да работят за ромската общност. Имаме и намерение чрез подкрепата на център „Амалипе” да създадем в община Дългопол център за развитие на общността. Преди около месец учредихме младежко НПО, предстои да бъде направена съдебната му регистрация, и нямаме търпение да започнем работа по проекти, свързани с интеграцията и образованието на ромите, ще търсим партньори и ще трупаме опит и знания за работа в тази посока.

Много сме благодарни на помощта на „Амалипе”, които ни повярваха и ни подкрепиха.

Смятам, че интеграцията на ромите в обществото, за която всички обичат да говорят, е невъзможна без участието на самите роми в този процес. За да се случи социалното включване на ромите в обществения и политически живот на страната, е нужна подготовка на кадри, познаващи психиката и начина на живот на ромския етнос, хора, готови да работят „на терен”, да говорят с хората, да ги изслушват и съветват.

За да се подобри образователното равнище на младите роми е нужна сериозна работа не само с децата, но и с родителите им. Нужен е по-задълбочен поглед върху проблема с отсъствията на децата от ромски произход. Това може да стане, като се създаде действаща програма за работа със застрашени от отпадане деца и ученици. Нужни са хора, по-скоро социални работници и медиатори, отколкото педагози, които да работят с училищата, да откриват проблемите и да осъществят връзката между училище и родители, да помагат на учителите, да се включват в различни проекти и да водят извънкласни дейности. Това е един от начините за решаване на проблема с интеграцията на малцинствата в много европейски държави. Това е мисията, на която съм се посветил.

Сериозните неща тепърва предстоят, и всяка помощ от страна на неправителствени организации, община, училище и общественост ще ни е от полза. 

Статията е поместена в сборник "Интеркултурното образование като средство за намаляване отпадането на ромските деца от училище", Национална научно-практическа конференция, Том II. Велико Търново, 2014