Училищни нагласи на ромските деца

"Ромските” училища в България
Масовото привличане на ромите в българската образователна система започва едва през втората половина на 40-те години на ХХ в., по-точно от 1946 г. До тогава като правило ромските деца не са посещавали или са посещавали рядко училище, а неграмотността сред ромското население е била изключително висока. 
От 1946 г. започва изграждането на т.нар. “квартални” или “ромски” училища. Те се установяват в големите ромски квартали и махали и за първи път масово ромските деца влизат в училище. През следващите две десетилетия тези училища изпълняват успешно важната задача да образоват ромското население (не само децата, но и техните родители: към училищата се провеждат курсове за неграмотни) и като резултат от дейността им образователното ниво на ромите постепенно доближава това на останалите етноси в България.

Като правило тези квартални училища се посещават изцяло от ромски деца и някои от тях са именовани “училища за деца с нисък жизнен стандарт и култура”. След първите две десетилетия от съществуването им кварталните училища започват да изпълняват регресивна функция. Поради по-ниския жизнен стандарт на учениците учебния процес в тях започва да се свежда само до ограмотяване и до даване на трудови и технически умения, като останалите знания се “претупват” или често напълно изпускат. Учителите – етнически българи – се приемат с недоверие от ромите и поради непознаването на ромската култура също се отнасят с недоверие към тях. Материалната база безнадеждно остарява. Така “ромските” училища продължават да ограмотяват, но образованието, което дават спира на нива много по-ниски от тези на останалите училища. Този факт се засилва още повече от тенденцията през 70-те години тези училища да бъдат превърнати в училища със засилено трудово обучение.

През 90-те г. както МОН, така и “третия” сектор започват да работят за постепенното преодоляване на изостаналостта на “ромските” училища и за тяхната “десегрегация”. През 1992 г. МОН обявява необходимостта по-ниско стандартната програма в “ромските” училища със засилено професионално обучение да се замени с националната учебна програма и започват действия в тази насока. През м.април 1999 г. по инициатива на множество неправителствени организации Министерският съвет приема “Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество”, където на образованието и особено на десегрегацията на “ромските” училища се поставя акцент. През 2000 г. във Видин, а през 2001 г. в още ред други градове започват проекти на неправителствени организации за десеграгация – преместване на ромските ученици от кварталните в нормални (смесени) училища, където те учат заедно с българчета и имат възможност да получат равностойно образование. Днес ромските деца се учат в четири типа училища: (виж Нунев 2001).

1.Квартални училища за ромски деца – По експертни данни близо 70 % от ромските деца, живеещи в градовете постъпват в такива училища. Те са начални или основни. Като правило материалната им база е в окаяно състояние, фасадите и класните стаи – неприветливи и полуразрушени, а нивото на обучение е значително занижено. В тези училища учат или само роми, ли 5-10 % други ученици, които постъпват в тях за да изкарат по-висок успех или заради хулигански прояви.

Основен “дефект” на тези училища е не само ниското и неконкурентно образование, което предлагат. Изключително неблагоприятно следствие е това, че те затварят “омагьосания кръг” ромско семейство – ромска махала – ромско училище. Като резултат децата преминали през тези училища “за цял живот остават неконкурентноспособни за по-високите степени на обучение и нещо по-лошо: ромчетата съжителстват с връстниците си от мнозинството в една обща родина, един град, а понякога и в един квартал, без да се познават!” (Нунев 2001).

Много такива училища има в Сливен, Ямбол, Пазарджик, Стара Загора, Пловдив, София, Видин, Плевен, Шумен и др.

2.Селски училища – не без основание повечето експерти ги включват в групата на “кварталните” училища: в тях също учат основно роми, материалната база и там е в окаяно състояние и т.н.

Ние обаче предпочитаме да отделим тези училища в отделна група. Първо, те не са изкуствено образувани и “сегрегирани”, както кварталните. В много градове могат да се видят квартално “ромски” училища в непосредствена близост с нормални общообразователни училища. В този случай наистина става дума за “сегрегирани” училища. Но при селските училища не е така – там ромските ученици са голям процент (или дори 100 %) по съвсем естествени причини – българското население застарява и само ромите в съответното село имат деца. Напр. в училището в с. Водолей, Великотърновска община през 50-те и 60-те години са преобладавали българските ученици. Днес от обучаващите се в него 96 деца само 2 са българчета, а другите 94 – ромчета. През тази учебна година двете българчета завършват основно образование и от следващата учебна година училището ще бъде със сто процента ромски ученици. Очевидно в този случай не можем да говорим за изкуствено сегрегирано училище.

Второ, при селските училища не би могла да се приложи десегрегация от типа, който се разгръща в големите български градове. Ако тези училища бъдат закрити, децата ще спрат да посещават училище по чисто икономически причини и по този начин процента на непривлечените  ромски ученици ще достигне рекордни височини. В този случай именно закриването на училището ще бъде изкуствено. Ако се върнем на посоченото по-горе основно училище в с. Водолей – най-близкото градско (т.е. несегрегирано) училище е на повече от 20 километра. Не повече от 3-4 ромски семейства в селото ще могат да си позволят да дадат основно образование на своите деца. При това не отчитаме другите фактори – като попадането в чужда среда и т.н., които биха спрели и голяма част от финансово обезпечените семейства да изпращат децата си всеки ден на път.

Образователното ниво на селските училища с голям брой ромски ученици не е чувствително по-ниско от образователното ниво на останалите селски училища. През последните години по обективни причини – високата безработица сред младите учители – в селските училища с голям брой ромски ученици попаднаха много млади специалисти, които работят с енергия и разкрепостеност, непритежавани от по-старите учители. Но факта, че в българските университети студентите не получават никакви познания за ромите създава сериозни пречки пред работата на тези млади специалисти в ромска среда.

3.Смесени училища – част от ромските деца учат в училища, където има и голям процент български (а някъде – и турски) ученици. Тези училища са в много по-добро положение от кварталните ромски училища – по-добра материална база, нормален учебен процес и т.н. Процесът на десегрегация, подет от неправителствените организации цели пренасочване на ромските ученици от кварталните към смесените училища, където те ще имат възможност да получат равностойно образование.

“Разумното смесване на българските с ромските деца, при което ромските не надхвърлят 30-35% е най-добрата практика за интегриране на ромските деца към българското образование и култура изобщо. Този тип смесване не позволява спад в нивото на обучение на българските деца и същевременно предразполага към добри условия за бърза еманципация на ромските.” (Нунев 2001).

Все повече обаче в смесените училища се забелязва една силно негативна тенденция – поради това, че българските (и турските) ученици не знаят нищо за ромските, а в учебното съдържание не са застъпени такива теми, все по-често спрямо ромчетата се проявява негативно и дори ксенофобско отношение.  Слава Богу, това все още е рядкост. Но успоредно със смесването на училищата е нужно да върви и процес на отваряне на българската образователна система към ромската проблематика за да бъдат тези негативни тенденции прекършени още в зародиш.

4.Училища с преобладаващ брой български ученици с профилирани паралелки – В елитните училища (езикови гимназии, престижни техникуми и др.) броят на ромските деца е незначителен. Те са много добре интегрирани и показват резултати, които в никакъв случай не отстъпват на резултатите, показани от другите ученици. Поради малкия брой на ромските деца в тези училища, спрямо тях не се проявяват негативни настроения или ако има такива – те са слаби.

5.Специални училища – Не е тайна, че голяма част от учениците в т.нар. “специални” (и особено в “помощните”) училища са роми. Също така не е тайна, че в повечето случаи те не са за там, защото развитието им е съвсем нормално. За съжаление много ромски родители дават децата си в такива училища, поради специалните грижи полагани за тях -подсигурена храна, дрехи, облекчено учебно съдържание и т.н. Освен това комисиите по подбора на тези ученици не отчита ред културни разлики – напр. слабото познаване на български език и т.н.

Очевидна е необходимостта да се спре порочната практика здрави ромски деца да бъдат изпращани в такива училища, защото по този начин те губят всякакъв шанс за качествено образование.

Двамата автори на настоящата книга са учители в училище от 4-я тип: “Училища с преобладаващ брой български ученици с профилирани паралелки”. Имали сме възможност многократно да наблюдаваме добрите резултати, които показват ромските ученици в нормална среда. Но нашата загриженост е насочена основно към селските училища, защото те все още остават незабелязани (в сянката на кварталните ромски училища), спрямо тях не се прилага никаква целенасочена и промислена политика, а в тях се обучават много голям процент от ромските деца на България.

Ромските общности и образователните нагласи на ромските деца

Обичайно представата за образователната нагласа на ромските ученици е унифицирана – отнася се за всички роми. Това е твърде наивно: както посочихме в Първа глава големите ромски общности се различават не само по диалектите, които говорят, но и по ред елементи на своята социална организация и култура. Някои от тях (напр. йерлиите) са уседнали от столетия, докато други (калдарашите) са били чергари до средата на 50-те години и т.н. Това има пряко отношение към образователните нагласи: в единия случай образованието като ценност е пуснало по-дълбоки корени. При някои ромски общности все още е запазена традицията да се “купуват” и “продават” булки (някои бакърджии и бургуджии) и това също има пряко отношение към спирането на момичетата от училище и т.н.

За учителя е важно не просто да познава традициите и обичаите на различните ромски групи, но също така да ги свързва с тяхното отношение към образованието и да ги използва в своята работа с ромските ученици и техните родители.

По-долу сме посочили някои най-общи характеристики на отношението, което различните ромски общности в България имат към образованието. Тези характеристики са изключително условни и не трябва да бъдат приемани като стопроцентова монета! Те могат да ни дадат само най-обща ориентация, защото образователните нагласи днес зависят много по-силно от семейството, отколкото от групата. В една и съща общност, в една и съща група, дори в едно и също село или махала може да има семейства с твърде различни нагласи спрямо образованието.

Йерлии: Поради уседналия си начин на живот от поколения насам, йерлиите са ромската общност, която най-отдавна е била привличана към българската образователна система. Както родителите на днешните ромски деца, така и техните родители са посещавали под една или друга форма училище или поне курсове за ограмотяване. Поради тази причина образованието вече се е превърнало в ценност за немалка част от тях.

Казвайки това, веднага трябва да направим няколко уточнения. Въпреки, че са уседнали от векове до средата на 40-те години на 20 в. йерлиите не са посещавали училище с изключение на единици. Така че първия сериозен досег с образователната система е бил едва по времето на дядовците и бабите на днешните ромски ученици, или в най-добрия случай – по времето на техните прадядовци и прабаби. Шестдесет години са все пак твърде кратък период за да се утвърди образованието като сериозна ценност. Още повече, че най-старите йерлии, които са посещавали училище всъщност са посещавали само курсове за ограмотяване.

От своя страна следващите поколения йерлии – родителите на днешните деца – са посещавали т.нар. квартални ромски училища. Там учебният процес е бил в известна степен по-формален и занижен, практика е било учениците да отсъстват често, по няколко дни за да помагат на родителите си в работата. Затова днес те осъзнават, че децата им е добре да завършат поне основно образование, но не проявяват сериозна загриженост към учебния процес и обикновено ангажират учениците с допълнителна работа, така както са били ангажирани и те от своите родители преди години. Естествено това затруднява обучението на децата.

Именно сред йерлиите бедността, безработицата и икономическите затруднения са най-силни, поради което много деца не посещават изобщо училище, или отпадат още в първите класове. Техните родители обясняват това с думите, че дори и да има образование, детето пак ще е безработно като тях.

За съжаление сред йерлиите не са запазени потестарни форми (подобни на мешерето при калдарашите), с които учителят да може да контактува за по-ефикасното привличане и задържане на децата в училище.

Бихме препоръчали на учителите работещи с деца-йерлии да контактуват с родителите на всички деца (особено с техните майки). При тези контакти е добре да се обяснява, че без образование детето губи напълно всякакъв шанс за работа и ще се различава от всички други деца в България. Добре е също така на родителите да се обяснява, че за да може ученикът да постигне реални знания, той трябва да посещава системно учебните часове, а също така да посещава занималня (ако в училището има такава).

Макар да липсват стопроцентови “лекарства” срещу непривличането, отпадането и ниския успех на ромските ученици в случая с децата йерлии тези проблеми могат да бъдат решени с:

1.Организиране на занималня – това ще гарантира на учениците свободно време за подготовка, което иначе може и да не получат, поради ангажирането им с допълнителна работа в къщи.

2.Подсигуряване на учебни помагала и тетрадки – повечето от родителите живеят наистина в мизерия и нямат възможност да закупят за децата си учебници, тетрадки, химикали и т.н.

3.Подсигуряване на безплатна закуска или обяд за децата – Наличието на нещо такова в училище ще е силен стимул за родителите не само да не спират децата, но дори да ги насърчават да посещават училище.

Смятаме, че при наличието на тези три условия учениците йерлии ще посещават системно училище и ще показват добри резултати. Разбира се тези условия (особено 2 и 3) едва ли са по силите на който и да е общински бюджет. За тях средства трябва да се търсят от български и чужди донори, неправителствени организации и фондации. Но също така е важно да се разбере, че българското правителство също трябва да вземе отношение по въпроса. Третият сектор не е толкова силен, че да подпомогне всяко училище, а и това не е негова работа. Българската държава трябва сериозно да прецени дали иска да инвестира в образованието на всички свои граждани и по този начин да се предпази от нарастващата неграмотност и маргинализация сред цели слоеве от населението.

Тук е редно да отбележим и още нещо – тези три условия трябва да бъдат подсигурени не само на ромските ученици, но и на социално слабите деца от другите етноси. Недопустимо е да се извършва сегрегация с обратен знак, като се подпомагат само бедните ромски ученици, защото това ще събуди омразата на българските и турските деца.

Калдараши: Икономическите трудности, които характеризират на практика почти всички ромски общности в България се отнасят в най-малка степен за калдарашите. Част от тях са сравнително богати, живеят в охолни и красиви жилища. Образованието не е толкова голям икономически проблем за тях. Но до средата на 50-те години на 20 в. калдарашите са били чергари. Това е причината, поради която бабите и дядовците на днешните калдарашки деца не са посещавали училище и често са неграмотни. В резултат на това образованието не е толкова утвърдена ценност сред тях.

До средата на 90-те години (а някъде и до днес) сред калдарашите са били добре запазени някои занаяти и дейности – бакърджийство, изливане на асфалт и покриви, търговия с мед – и те са получавали добри доходи от тях. Това допълнително е засилило леко-пренебрежителното им отношение към образованието, защото на практика нито бабите и дядовците (често неграмотни или посещавали само курсове за ограмотяване), нито пък родителите на днешните калдарашки деца са изкарвали доходите си благодарение на образованието, което са получавали.

Допълнителен проблем се явява запазената традиция да се “продават” и “купуват” булки, поради което много често родителите умишлено не пускат дъщерите си на училище или ги спират след началния курс.

От друга страна тези калдараши, които са посещавали училище от 60-те години насам са завършвали най-вече смесени, а не квартални училища. Това се дължи на факта, че калдарашите живеят на малки групи сред останалото население. Те са получили качествено образование и поради относителната си финансова обезпеченост са имали възможност да завършат средно, а понякога – дори висше образование! – нещо, което почти не се среща сред останалите ромски общности.

В крайна сметка, като резултат от всички тези фактори при калдарашите се наблюдава едно много любопитно положение спрямо образованието: те в най-голяма степен не посещават училище или не вземат дори основно образование. В същото време има множество студенти-калдараши и вишисти-калдараши.

Важна особеност при ромите-калдараши е, че на много места при тях има запазен ромски съд-мешере. Мешерето е потестарна форма, която има правомощията да разрешава конфликти и спорове между самите роми. Старейшините от мешерето (наричани често “черибашии” или “ромски кметове”) имат силно влияние сред останалите калдараши и тяхната дума определено се чува.

Бихме посъветвали учителите, работещи с деца-калдараши да търсят контакти със старейшините от мешерето. Добри би било ако те под някаква форма бъдат привлечени към училищните настоятелства и бъдат направени съпричастни с проблемите на училището. Ако те бъдат убедени, че децата трябва да посещават училище процента на привлечените деца ще скочи рязко.

На родителите-калдараши трябва да се обяснява, че в училище дъщерите им ще бъдат на сигурно място, а синовете ще получат нужните знания за да могат по-успешно да развиват занаятите и дейностите на своите бащи, да могат да търгуват с изделията, които изработват и да печелят от това. При разговори с тях водеща трябва да бъде тезата, че ученият човек не може да бъде мамен от посредници, а сам има знанията да продаде изгодно продукцията си.

Трябва да отбележим, че през последното десетилетие животът на много калдарашки общности се промени чувствително. Голяма част от дейностите, извършвани от тях постепенно западнаха, което доведе до рязко обедняване. В резултат на това все по-често се загърбва традицията да се “купуват” булки и връзките между отделните родове се изоставят. А това води до загърбване и на мешерето.

Рудари: За рударите в най-малка степен могат да се дават описания и напътствия, касаещи техните образователни нагласи. Причината за това е, че в различните региони на България те живеят по доста различен начин; някъде усядането им започва още в началото на 20 век, а другаде – едва през 50-те години; някъде са почти успешно интегрирани, а другаде – не и т.н.

Повечето рудари живеят изключително бедно и вече са изоставили традиционните занаяти на предците си – правенето на копани, лъжици или мечкарство (маймунарство), защото те не им носят доходи. Въпреки бедността те изпращат децата си на училище (разбира се – има и много изключения) и държат на образованието. Там където има много непривлечени или отпаднали деца е удачно да се приложат трите инициативи, които посочихме при йерлиите – особено закупуването на учебници и тетрадки и подсигуряването на закуска (обяд).

 

Видовете ромски семейства и образователните нагласи

Образователните нагласи зависят не само от традициите и обичаите на съответната ромска общност. В не по-малка степен те зависят и от характера на самото семейство, в което израства детето - доколко в семейството са запазени традициите и традиционния морал, доколко ясни и установени са ролите на родителите и децата и т.н.

Йосиф Нунев разделя ромските семейства на три вида:традиционни, аномирани и модерни (Нунев 1998: 23).

Традиционните семейства “са твърде близки като подредба, йерархия на взаимоотношенията, основни ценности и т.н. до патриархалното българско семейство от миналото. В тези семейства нравствено-емоционалният свят на детето е богат, имат силна нагласа към положителна ценностна ориентация и добри възможности за бърза адаптация към умствен труд.” (Нунев 2001). В традиционните семейства е значително по-висок процентът на децата, които се ориентират към т.нар. духовни ценности (за които ще говорим по-долу) и като цяло образованието се възприема като нещо нужно и добро – както от децата, така и от техните родители.

По мнението на Й. Нунев около 60 % от ромските деца растат в традиционни семейства. По всяка вероятност най-голям брой традиционни семейства живеят в селски условия или в малките градове. 
Децата от традиционните семейства са най-добрата среда за преподаване на ромски фолклор. От една страна той им е близък, защото те са в по-голяма степен съпричастни с традициите на предците си, а от друга страна – дори и да не познават тези традиции (което е често срещано явление), то ценностите, които утвърждава ромския фолклор са ценностите, с които растат тези деца.

Аномирани семейства са тези семейства, които са се откъснали от традициите на предците си, от собствената си култура и етнически характеристики, като в същото време не са възприели нови. В тези семейства се е получил своеобразен “духовен вакуум”. Ролите на родителите не са ясно отграничени, като често единият родител изоставя семейството. Мизерията и мръсотията започват да се възприемат като нещо нормално, поради бедността и най-вече – поради липсата на утвърдена ценностна система, която да ги отрича.

Децата от аномираните семейства растат в една нездрава среда. Те се ориентират към т.нар. “материални ценности”, възприемат основно онова, което ги учи улицата. Именно при тях често срещано явление е склонността към побоища и кражби.

Причините за аномирането на много ромски семейства са разнообразни. Най-важни може би са икономическите трудности, които оставиха без препитание огромна част от ромското население и го обрекоха на мизерия. Естествено това засилва склонността към изоставяне на традиционните ценности и към дивиантно (често – престъпно) поведение. Много важна причина е и откъсването на някои млади семейства от общността. Попадайки в нови условия, заобиколени от български или турски семейства, които най-често се отнасят недружелюбно към “ромите”, с презумцията, че са крадци, ромските семейства губят възможност за контрол от страна на общността и в същото време не получават подкрепа от новата си среда.

По мнението на Й.Нунев около 35 % от ромските деца растат в условията на аномирани семейства. Такива най-често се срещат в големите градове, където социално-икономическите условия, в които живеят ромите са по-лоши и от тези в селата.

Децата от аномираните семейства по принцип странят от учебния процес. Те или не посещават изобщо училище, или отсъстват често. Сред тях преподаването на ромски фолклор е сравнително по-трудно, защото неговите ценности са им чужди. Но точно сред тях това е изключително необходимо за да могат отново да получат положителна ценностна ориентация и по този начин да бъдат приобщени към училището.

Модерните семейства са малък процент от ромските семейства – 5-6%. Те са семейства на родители, получили полувисше или висше образование. Естествено в тези семейства образованието е на почит, децата растат в здрава семейна среда и са силно съпричастни към учебния процес. За съжаление модерните семейства са малък процент поради силното желание на образованите роми да отрекат ромския си произход и да се идентифицират с друг етнос (сред образованите роми това най-често е българския етнос). Икономическите трудности днес създават сериозни пречки пред ромите да придобият висше образование и затова по-всяка вероятност процентът на модерни семейства все повече ще намалява.

Структурата на ромското семейство и образователните нагласи

За да разберем по-правилно образователните нагласи на ромите в България е нужно да слезем с още едно ниво по-ниско и да видим по какъв начин влияе структурата на самото семейство (наличие или неналичие на родител, брат, сестра и др.) върху образователните нагласи на ромското дете. За целта ще представим и анализираме данните от социологическо проучване, проведено от Енчо Герганов и Христо Кючюков сред ромски деца и техните родители, публикувани в книгата на посочените автори "Образователни нагласи на ромите в България". Разбира се, трябва да имаме в предвид, че тези данни са твърде относителни: изследването е проведено през учебната 1996/1997 г. в София, Стара Загора и Чирпан. Т.е. обхванати са райони само в Южна България, като са изследвани деца от т.нар. "квартални училища". При това - преди 5 години. В Североизточна и Централна България ромите учат в т.нар. "селски училища", изминалото време също не е малко. Но все пак в основни линии данните от посоченото проучване са меродавни, поради което ги излагаме тук.

Факторът "духовни-материални ценности" и ромските деца: Един от важните фактори, които оказват влияние върху желанието на ромските деца да посещават или не училище са техните ценностни нагласи, и по-точно - ориентацията им към материални ценности (напр. парите, вещите) или духовни ценности (напр. книгите, игрите). Не буди учудване изводът, до който достигат Герганов и Кючюков, че "децата, за които духовните ценности са по-важни от материалните имат по-голям шанс да бъдат върнати в училище, ако са го напускали." (Герганов, Кючюков 1999: 47).

Двамата изследователи са установили два важни фактора, които влияят върху ориентацията на децата към духовни или материални ценности. Наличието на майка подпомага силно ориентирането на ромското дете към духовните ценности, а от там - и кам неговото желание да посещава системно училище. Обратно - отсъствието на майка насочва децата към материалните ценности и често става основна причина за непосещаване на училище.

По обратен начин стоят нещата при фактора "наличие на по-голям брат". "Анкетираните деца, които имат по-голям брат, независимо дали са момчета или момичета, дали имат или нямат баща и майка, дали имат или нямат по-малки братчета и сестричета са с добре изразени нагласи към по-материалните ценности... в сравнение с децата, които нямат по-голям брат." (Герганов, Кючюков 1999: 33). Но както ще видим по-долу, от това не следва, че децата, които имат по-голям брат посещават по-малко училище - по-големият брат създава по-добри икономически предпоставки за посещаване на училище (именно него привличат най-много в работа).

Причини за непосещаване на училище, които посочват ромските деца: Непривлечените, отпадналите или нередовно посещаващите училище ромски деца изтъкват множество причини за непосещението на учебни занятия. Най-общо те могат да бъдат разделени на вътрешни (страх от изпитване, липса на интерес към преподавания материал и др.) и външни (липса на дрехи и обувки, задължение да работи в семейството или да се грижи за по-малък брат и т.н. до забрана от страна на родителите да посещава училище).

Герганов и Кючюков са установили два важни фактора, които влияят върху приписването на външни или на вътрешни причини: наличието на баща и наличието на по-голям брат (сестра). "В сравнение с децата без баща децата, които имат баща, приписват причините да не ходят на училище повече на семейството (родителите не ме карат или не ме пускат, трябва да работя) отколкото на отрицателните си преживявания, свързани с училището (страх ме е от изпитване, не ми е интересно)... Резултатът е до голяма степен парадоксален. Естествено е да се очаква, че децата от семейства с баща биха имали по-големи възможности за издръжка, отколкото децата без баща. От това пък следва, чече първата група деца не би трябвало да приписват причините да не ходят на училище върху семейството, а повече върху отрицателните си преживявания от ученето... Едно от възможните обяснения трябва да се търси в нагласите на бащите да включват твърде рано децата си в работа за изхранване на семейството, като подценяват и дори напълно пренебрегват необходимостта да им осигурят образование. Нагласите на майките са тъкмо обратни. Въпреки всички лишения на семейството без баща, те държат децата им да се изучат." (Герганов, Кючюков 1999: 42).

Както посочихме по-горе, децата които имат по-голям брат са в относително по-добра позиция относно възможността за посещаване на училище. Затова те приписват причините за отпадането си на неприятни изживявания, свързани с учебния процес.

От казаното до тук можем да направим един важен извод: ромската майка е може би най-важният стълб на образованието в ромското семейство. Удачно е учителят да контактува с майката по всички въпроси свързани с повишаването на успеваемостта на детето, на старанието, което то влага в ученето и т.н. Майката има положителна нагласа към тези неща и би могла да бъде безценен помощник на учителя. От друга страна учителят трябва да контактува и с бащата за да го убеди в смисълът от образованието, в необходимостта неговото дете да посещава училище. Бъде ли убеден бащата, външните фактори за отпадането на ромските ученици ще намалеят рязко, защото практиката показва, че дори в екстремално бедни семейства децата могат да посещават училище щом и двамата им родители бъдат убедени в необходимостта от това.

Факторът "духовни-материални ценности" и ромските родители: Ролята на родителите относно посещаването (или непосещаването) на учебни занятия от страна на детето е огромна и това едва ли се нуждае от доказване. Ромските родители също могат да имат ориентация към материални ценности (парите, материалното осигуряване на децата) или към духовни ценности (моралът, свободата, достойнството запазването на традициите и образованието). Едва ли е изненадващ изводът, до който достигат Герганов и Кючюков, обработвайки и анализирайки данните от социологическото проучване: "Училище напускат децата на родители със силно изразена нагласа към материалните ценности." (Герганов, Кючюков 1999: 61). Особено важна е установената зависимост между нагласата към духовни ценности и честотата, с която родителите четат вестници или книги: "Колкото анкетираните по-често четат книги, толкова по-изразена е нагласата им към духовните ценности. Аналогичен е резултатът и при четенето на вестници и списания. Четенето е важен фактор на ученето през целия живот. То създава и усилва нагласите към духовните ценности. По-силните нагласи към духовните ценности пък поддържат постоянна потребност да се чете. Децата на родители със силни нагласи към духовните ценности не напускат училище дори и при много големи материални затруднения в семейството. Така се възпроизвежда и поддържа духовността на общността." (Герганов, Кючюков 1999: 61).

Образованието на ромските родители и образователните им нагласи: Съвсем закономерно Герганов и Кючюков установяват пряка зависимост между образованието, което родителите имат (начално, основно, средно или дори висше) и тяхното отношение към посещаването на учебни занятия от страна на техните деца. Родителите с над основно образование държат изключително много на това децата им да посещават системно учебни занятия и тук няма разлика между родител-баща и родител-майка. Очевидно че сред тази категория роми образованието вече се е утвърдило като ценност. За съжаление днес степента на образование, която ромите получават пада все по-ниско: голяма част от ромските деца вземат единствено начално образование или дори не посещават училище.Това е своеобразна "бомба със закъснител", защото когато те станат родители отношението им към образованието на техните деца ще бъде по-безразлично.

От казаното по отношение на ромските родители можем да направим следния извод: колкото по-образовани са те и колкото по-съпричастни са с дейности близки до образоването (дори това да е четенето на вестници) толкова по-положително е отношението им към образованието и по-силно е желанието децата им да посещават училище.

По отношение на ромските родители би било добре ако училището се върне към една от възрожденските си дейности - да носи знание до всеки един, независимо от неговата възраст. В последните години някои фондации разгръщат широка дейност за образоване на роми, отдавна надхвърлили училищната възраст - 20, 30, 40 годишни. По част от програмите им могат да кандидатстват за финансиране и училища.

Очевидно е, че за да бъдат привлечени и задържани в училище ромските деца е нужно паралелно да се полагат грижи и за образоването на техните родители, за утвърждаването на образованието като ценност сред цялата ромска общност. Това разбира се изисква средства, с които училищата рядко разполагат. Но има и неща, които могат да се направят с малко средства - със съдействието на местното кметство или община. Биха могли да се организират регулярно представления на учениците пред техните родители (особено ако на тези представления се представя ромски фолклор), да се предостави възможност в кметството или в училището родители да ползват вестници и списания и т.н.