Господин Константинов: "Искам да бъда значим"

tigurТой е на 24 години. Родом от село Камен. От ромски произход, израснал в домове за деца. Родителите му се отказват от него още като бебе. Сега сигурно ще помислите, че следва поредната криминална новина за някой тръгнал по лош път или непостигнал нищо...но не. Следва история за мечти, доброта, вяра и една голяма усмивка.
 
Господин Константинов е един от най-борбените и вдъхновяващи млади хора, които съм виждала скоро. До двайсетата си година живее по институции, сменил е няколко училища, имал е бунтарски период, в който казва, че е вършел много глупости, но сам достига до момента, в който си поставя целта да успее и го прави. Стъпка по стъпка. Трудност след трудност. Дълго време работи и учи, а през лятната ваканция е работил и на две места. Събрал е доста дипломи в различни направления, но не спира да се развива. След като не успява да постигне мечтата си да стане войник, заради астмата си, записва специалност Социална педагогика във Великотърновския университет и не съжалява. В момента кара втора и трета година едновременно, а успехът му за всички семестри е отличен.  Междувременно сбъдва още една мечта – съвсем скоро ще има сертификат за спасител и вече си е намерил работа за лятото. 
Това желание се събужда у него още отgospodin1 четиринайсетгодишен, когато случайно спасява приятел от удавяне, докато се забавляват в близката река. Не пропуска обаче да благодари на Център „Амалипе“ и в частност на Деян Колев и Теодора Крумова, за помощта, която му оказват, за да се запише на курс за спасител. И в този момент започва да ми изброява всички хора, които са му подали ръка и организации, на които е стипендиант. Сред тях освен „Амалипе“ са МФ „Арете“, Сдружение ЗОВ, Фондация Bcause, Обществен фонд „Детство“ и други. Но нищо не е получил просто така, търсел е постоянно възможности и е кандидатствал, не винаги се е получавало от първия път, но не е спирал да опитва, защото иска да завърши спокойно висшето си образование и да продължи да се развива. 
От разговора ми с Господин точно това ми направи най-силно впечатление – непрестанната борбеност и вяра. Разказа ми за много моменти, когато е бил излъган от „приятели“. Поради добротата си и желанието да помогне, един от тях дори го е измамил  с кредит, който да погасява. Оставал е неведнъж без дом и без работа, без храна дори, но споделя, че никога не си е помислял да открадне или да се замеси в нещо нелегално. И тогава се сещам за всички стереотипи, които чуваме всеки ден за ромския етнос и го питам, чувствал ли се е дискриминиран някога. „Да, за съжаление, в търсенето на работа често ми се случваше. Много пъти им стигаше само да ме видят, за да ме отпратят. Имаше момент, когато повече от 3 месеца не можех да си намеря работа, но не престанах да опитвам. Работил съм по 12 часа за 10лв само, но продължих да търся.“

gospodinВ университета обаче никога не се е чувствал така. Вероятно, защото самият той е отворен към хората и лесно се вписва навсякъде. Господин е наистина много позитивен, въпреки всичко, което е преживял и те заразява с ентусиазма си. Винаги е готов да помогне и затова е активен доброволец към Център „Амалипе“; всяка седмица се среща с едно сираче във Велико Търново и му помага да навакса с учебния материал; посещава редовно и Кризисния център в с.Балван, където се чувства най-добре и би работил там, ако има възможност. А на 8 декември миналата година (2017 - б.а.) ръководството на университета го награди за Активно доброволчество към Сдружение ЗОВ.

Питам го как досега не се е отказал или отчаял. Отговаря ми, че разчита главно на себе си и че иска да стане значим. Приема всичко с умивка и не съжалява за нищо, което му се е случило. Вярва, че няма нищо случайно, а образованието е пътят към успеха, но „сами трябва да смъкнем преградите в съзнанието си“. Смята, че държавата трябва да прави повече за децата, които растат без родителска грижа. А младежите от ромски произход съветва: „да не спират да се образоват,  да имат поне средно образование, за да бъдат достойни граждани на България и да не бъдат отхвърляни от обществото.“

Разделяме се, а в главата ми кънтят думите му „не се отказвам и не спирам да се боря“,  в съзнанието ми дълго е усмивката, с която ми разказваше за всяка трудност и за всеки успех. Пожелавам му да сбъдне мечтите си, но не се притеснявам за него, знам, че ще го направи.
 
Автор: Деница Иванова